Християн Мицкоски падна в клопката, която сам си постави
Странното разбиране за дипломацията създава лъжлива представа за това, което Северна Македония трябва да направи
Да си призная, тези дни малко се поразсеях с други работи и така и не разбрах изпълни ли Виктор Орбан намерението си да посредничи между София и Скопие. Нали ставаше дума за датата 7 ноември, когато политическите дами и господа от Европа трябваше да се съберат в Будапеща на форуми, посветени на бъдещето на континента.
Прекрасна възможност унгарският премиер да седне на една маса заедно с премиера на Република Северна Македония Християн Мицкоски и президента на България Румен Радев. Така, както самият той – Виктор Орбан, бе предложил при своето посещение в Скопие неотдавна.
А както разбрах и нашият служебен премиер Димитър Главчев е бил там, край хубавия син Дунав, та възможностите за посредничество на Орбан са се увеличили с още една. Този, нашият човек, в последните дни на своя пореден мандат като министър-председател толкова бърза да пътува, да се движи между колегите си от останалите държави, че започва да прилича на един друг, който много искаше „да пътува“. Да не излезе в края на краищата и за него приказката, че иска още дълго да стои като служебен премиер и затова стиска тайно палци да нямаме редовно правителство, защото „Митко иска да пътува“?
Какво толкова ги влече всичко това? Сигурно има защо, нали! Возиш се на държавен авион, правят ти ихтибар, ту тук, ту там се ръкуваш с някой известен политик или държавник, пък и микрофони ти бутат пред устата да се покажеш колко си мъдър, да речем. Хайде, за академика разбирам – цял живот си бил сред епруветки и мирис на химикали, и току виж, изведнъж тръгваш да се показваш и ставаш велик в собствените си очи. Ама счетоводителя Митко, него пък защо?
Това отклонение като че ли не дойде на истинското си място, но нямаше как да не се направи, когато стана ясно, че нито Радев, нито Главчев са се включили в играта, която Орбан предложи в Скопие и която Мицкоски толкова си хареса. Впрочем унгарският премиер предостави своето посредничество между София и Скопие по принцип, но хората, които подхвърлиха датата 7 ноември като първа възможност за това, бяха журналисти и политици откъм Вардар. Вероятно и самите те не вярваха, че цялата тази сценка би могла да се случи по някакъв специален и обособен начин, та започнаха да търсят варианти, при които и Радев, и Мицкоски ще бъдат на едно и също място по едно и също време. На всичко отгоре домакин на това място по едно и също време ще бъде тъкмо инициаторът на идеята за посредничество Виктор Орбан. И така се стигна до версията 7 ноември.
Знае се защо. Толкова им се искаше от тази скалъпена постановка да излезе нещо, че така и не обръщаха внимание на многобройните сигнали от София, че България и нейните ръководители нямат нужда от посредници, когато става дума да уреждат отношенията си със Скопие. Само това оставаше, да почнем със съседите си, към които имаме специално и специфично отношение, да търсим някой трети да ни урежда двустранните връзки.
Разбрах, че все пак Мицкоски е използвал форума в Будапеща да се види с френския президент Еманюел Макрон. Има логика. Макрон е държавникът от страната, по време на чието председателство на Съвета на ЕС се роди така нареченото „френско предложение“, което новите власти в Скопие толкова не харесват. Въпреки че то стана позиция на целия Европейски съюз. И на мен това не ми харесва, но пък си давам сметка, че другояче май не можеше и да бъде. Имам друга представа за отношенията ни със Скопие и от години се опитвам да работя в името на това тази представа да стане реалност. Но когато се прави компромис, не можеш да очакваш страните в него да се къпят в пълно щастие.
Това, което разбрах от официалното съобщение за разговора на Мицкоски с Макрон, бе толкова едностранчиво, просто защото представляваше нещо като монолог, който премиерът на Северна Македония е произнесъл пред слисания френски президент. Трябваше да преровя и доста други медии от Скопие, за да стигна до истината, че все пак и Макрон е казал нещо накрая на словоизлиянията на Мицкоски. Макар и едно изречение, но то означава всичко – властите в Северна Македония трябва да спазват поетите международни задължения. Иначе от автоизложението на Мицкоски неговите съграждани трябваше да останат с впечатлението, че нещата по европейския път на страната им вървят отлично и че ако не днес, то утре, или в крайна сметка вдругиден, държавният флаг на Северна Македония ще се развее пред централата на ЕС в Брюксел.
Трудно и бавно Мицкоски изтрезнява от пиянството, че може бързо да промени европейската позиция за условията, които Скопие трябва да изпълни, за да стартира преговорния процес за членство. Това отрезняване си е чист политически махмурлук, от който се излиза мъчително, но неизбежно. Колкото и да не му се иска на Мицкоски, все повече става ясно, че той не може да изпълни предизборното си обещание, което му донесе толкова гласове и му даде предимството да поеме властта с комфортно мнозинство. И за да не изглежда като откровен измамник, който едно говори по време на кампания, а друго, когато поеме управлението, Мицкоски се стреми да заобиколи някои факти. А ако не може да го направи, се впуска в странни и недотам ясни тълкувания.
Колко скрити, а и не толкова тайни надежди се появиха сред политическите кръгове край Вардар, когато стана ясно, че словенката Марта Кос е кандидатът на Любляна за еврокомисар по разширяването. Някаква особена привързаност има между словенци и македонци, между гражданите на двете малки бивши югорепублики, почти еднакви по формат в бившата СФРЮ. Е, само че едните първи напуснаха потъващия кораб и отдавна са си решили въпроса с членството в ЕС, докато нашите хора… хайде да не започваме пак.
Но на изслушването в Брюксел миналата седмица Марта Кос е заявила категорично и ясно, че Северна Македония трябва да извърши конституционните промени, ако иска да продължи по пътя си към членство. И че в мандата си като еврокомисар тя ще работи за това. Очевидно тази позиция на бъдещия еврокомисар по разширяването никак, ама никак, не се е харесала на Мицкоски. За него това е ход, с който словенката искала да се хареса на българските евродепутати и да получи техните гласове като подкрепа за номинацията си за поста. Това му беше обяснението, с което да амортизира шока от заявлението на Кос и да оправдава себе си пред избирателите си.
Като гледам с каква упоритост го повтаря, вероятно си дава сметка, че още веднъж може да намери външна причина хем да оправдае себе си, хем отново да хвърли вината на „българския диктат“, който му пречи дори и на територията на Европарламента. Воден от своята лична и политическа практика, вероятно той смята, че в своеобразната си изборна кампания, която Марта Кос води в името на това да стане еврокомисар по разширяването, е възможно тя да застъпва една позиция, пък когато получи поста, коренно да я промени. И то в услуга на Северна Македония и на нейния премиер Мицкоски. Заради старата симпатия между Любляна и Скопие, заради общото им минало в Титова Югославия, заради черните очи на премиера на Северна Македония, или каквито там са, и така нататък.
Да, ама така не става и не се прави. Затова ви казвам: трудно се излиза от махмурлука. А истинският трус настъпва когато отрезнееш напълно.
Автор: Костадин Филипов
trud.bg