От време на време доста свенливо и сякаш на шега някоя от Говорещите глави казва, че и те самите вече се били изхабили. Изхабили се не само партиите и политиците, а и Говорещите глави.
Такива мисли никога не идват насериозно в главите на Говорещите глави. Те казват това само за да се правят на уж обективни, уж загрижени, уж самокритични.
Аз познавам доста от тези Говорещи глави – познавам ги още от времената, когато говореха с очи и уста на изток. Сега вече говорят с очи и уста на запад. Сега са западници, а бяха източници.
Че не са нито западници, нито източници, е сигурно, както е сигурно и това, че Говореща глава сабя не я сече. Защото Говорещите глави не са глави, а Говорещи задници.
Говорещия задник няма как да го отсечеш – той винаги е приведен в ниското, няма врат и винаги е готов докрай да служи на отделителните процеси в живота и в организмите на властващите.
Говорещите задници винаги се намират само на педя от стомаха. Чувстват затоплянето на стомаха от храната и пиенето, чувстват силата на храната и пиенето в стомаха и се унасят, и забравят, че са само Говорещи задници, и си въобразяват, че са Говорещи глави.
Тия дни прочетох нещо, което много ми хареса – и огледалото, и капакът на консервената кутия могат да светнат единствено ако ги огрее слънчев лъч. А Говорещите задници са там, където слънце не огрява. И където блаженствата нямат край.
Николай Милчев