Защото и с имената, и с програмите си всички съвременни партии не действат като представители на една ясно обособена социална категория български граждани
В България с нова сила продължи стартиралата практика, за създаване на политически борци за интересите на „целия български народ“
След промяната на 10 ноември 1989 година в нашата страна беше направен опит за възраждане на класическата многопартийна система. На политическата сцена отново излязоха възстановените Демократическа партия, БРСДП, Радикалната партия, БЗНС и някои други. Техните лидери обаче бяха във финалната фаза на житейската си реализация. Липсваха им и знания, свързани с модерните идеологии на новото време, а и умения за ефективна практическа дейност в обществения живот.
Освен всичко друго, всяка една от тези партии схвана, че трябва да се бори за преодоляването на една уникална политическа реалност в държавата, в края на 90-те години на ХХ век: трайно вградената марксистко-ленинска идеология и стил на мислене сред преобладаващата част от нацията.
В резултат, демократичните партии прецениха, че по отделно те не могат да се преборят с последиците от тази духовна реалност в бъдеще. Затова те се обединиха в една обща политическа организация, която нарекоха „Съюз на демократичните сили“./СДС/. Така за пръв път в България възникна демократична политическа партия, която не защитаваше определени социално икономически интереси на реални сегменти в структурата на нацията. СДС се превърна в първата „всенародна демократична партия“. Представител на всички демократично мислещи граждани в България – и в земеделските среди, и сред градските общности, и по отношение на интелигенцията. Смяташе се, че само така може да се наложат демократичните политически ценности като основа на националния живот. На практика обаче, точно тази крачка се оказа най-голямата слабост на новата „общонародна демократична партия“. Защото беше достатъчно правителство на СДС да допусне известните социално-икономически и културни последици от стихийно проведения преход към демокрация, за да се срине и самата „всенародна демократична партия“.
Междувременно обаче натрупването на първите милиони в нашата страна стана с множество нови и крайно неприятни факти. Работническата класа премина от държавните в частните предприятия. Било на новите български собственици, било на чуждите инвеститори в страната. Без право да се създават активни партийни и синдикални организации по месторабота. Поради това и дясното, и лявото пространства вече не бяха привлекателни за възникващите нови политически сили. За да се афишират те като представители на конкретни общности, в тези зони на националната структура.
Затова в България с нова сила продължи стартиралата практика, за създаване на политически борци за интересите на „целия български народ“. Първи последваха примера на СДС – НДСВ и ГЕРБ. Те дори с имената си дадоха да се разбере, че не са строго ангажирани политически организации с конкретни социални общности. А партии, които ще работят за благото на целия български народ. По техния пример към края на второто десетилетие на новото столетие на обществената сцена изскочиха близо две дузини партии, между които по успешни се оказаха ИТН, ПП-ДБ, „МЕЧ“, и „Величие“ . В резултат, онова което се оказа слабост, при СДС като първа „демократична партия“, защитаваща интересите на целия български народ, на практика се превърна в „ахилесовата пета“ на съвременната многопартийна политическа система в България.
Защо? Защото и с имената си, и с програмите си, и с конкретната си дейност в демократичния политически процес, всички съвременни партии не действат като представители на една ясно обособена социална категория български граждани. Хората на наемния труд, средната класа или едрия бизнес. Всички те се изявяват като „всенародни закрилници“. Съответно борбата на всяка една от тях се води в името на това – да си отвоюват признанието на нацията като „всенародни любимци“. А това не може да стане, ако партиите не разполагат с властта. Затова днес всяка една от тях иска по същество едно и също нещо: тя да ръководи дейностите по приемане на държавния бюджет, тя да решава кой да е главен прокурор, тя да определя с кого ще се заменят старите управи на регулаторите и пр. Ето защо всяка една от партиите говори едно и също нещо, защото се домогва за едни и същи очаквани резултати. Макар, че всяка обяснява поведението си с конкретни, словесни еквилибристики. И при изясняване на своето поведение, и при оборване стила на единомислещите и единодействащи политически противници.
Реално между всички тях няма фундаментални политически различия. Такива, с които отделните партии взаимно да се допълват при анализа на текущата политическа проблематика. Така че едни от партиите да направят компромис в дадена област на политиката и да се съгласят там министри да станат представители на най-подходящата партия. Защото ще се признаят предимствата в предметната насоченост на нейната идеология. По простата причина, че наличният там най-солиден информационен ресурс ще помогне за най-успешно разрешаване на съответната проблематика.
И обратно – партиите, които са получили разбиране за своята предметна компетентност в дадена област на народния живот, също да признаят съответните предимства на останалите, в други сфери на политическата дейност. Така да се получи онова велико тайнство, което се нарича „консенсус“, от който се ражда коалиционната култура на управляващите. Най-важното условие за всестранния напредък на народа и държавата ни. Докато при наличието на много, но слаби, едносъщностни политически партии на сцената, с еднакви претенции за „всенародно водачество“, нито се ражда ефективно правителство, нито растат качествени държавници на нашата нация.
Защото нито една от едносъщностно мислещи партии не отстъпват в нищо на своите „идейни копия“. Така се ражда кошмарът на съвременната политическа сцена в България. И той няма да изчезне, до като не се разкъса „гордиевият възел“, кодиран в „ахилесовата пета“ на днешната ни многопартийна политическа система: партиите да мислят себе си и да се изяснят само като представители на „целокупния български народ“! Те ще заемат достойно място на обществената сцена, само като компетентни защитници на конкретни и обществено значими интереси на солидни социални слоеве. Това ще им гарантира твърда и постоянна подкрепа на съответната част от нашия народ в изборите, а партиите ще действат като сговорчив политически партньор.
Защото всяка ще е сигурна за своето бъдеще и ще търси собствения си успех през успеха на всички в национално полезната коалиция. Само там всяка партия ще допълва, обогатява и надгражда и държавническия стил на мислене и управление сред своя елит. А няма всяка само да се заяжда с всички останали и да става за смях. И пред нацията, и пред света. Онова, с което би трябвало да се започне веднага е: отказът от неотдавнашните конституционни промени! За да изчезне поне страхът, че избраният за председател на Народното събрание, по същество е и бъдещият премиер на държавата.
В резултат да се избере поне лидера на Парламента и да се тръгне към някаква нормализация в държавата. Без нея ние вървим към конституционна криза. А до какво тя може да ни доведе – никой не е в състояние да предвиди. Просто защото подобна перспектива никога не е изпъквала пред нашата нация и тя не разполага с опит и традиции за нейното преодоляване.
Автор: Проф. д. ист. н. Трендафил Митев
trud.bg