Защо взеха журналистите на подбив
Както във всичко останало в живота, така и в журналистиката, трябва да можеш да отговориш на въпроса: защо си журналист?
Историята на всеобщата нужда от информация досега дава две причини:
Първата е идеологията – през медиите тя се пропагандира и разпространява. Втората е бизнесът – той се занимава с медии, за да печели от тях.
Идеологията, точно както и бизнесът, се грижи за читателите, слушателите и зрителите. Това не означава нищо повече от това да уважаваш публиката и да се опитваш да й дадеш нещо, което да задоволи както нуждите, така и вкусовете, но и да я увеличава .
Причината, както и в случая с бизнеса, разбира се, е егоистична – идеологията се разпространява по този начин – но това не омаловажава факта, че поне у нас идеологията, що се отнася до някои медии, е много щедър работодател.
Днес в България, като част от "свободния свят" медиите и свободата на словото би трябвало да тържествуват, но нещата съвсем не стоят така.
Вместо това получихме съвсем нов мотив за съществуването на медии, което доведе до пълната им девалвацията, както на медиите, така и на журналистите.
„Основният мотив стана влиянието“
Основният мотив за същесвуването на медии и журналисти стана влиянието. Това доведе, логично, до няколко катастрофални за медиите ефекта.
На първо място, тъй като този тип политико-бизнес влияние не се осъществява чрез публиката и нейната численост, а чрез различни центрове на власт, медиите престанаха да се интересуват от публиката.
Така отпадна нуждата от истински добри журналисти. Необходим е само медиен персонал.
Освен това миксът от бизнес и политика спря да гледа на медиите като на нещо, в което трябва да се инвестира, а като нещо, което представлява само разход. Разликата между инвестиция и цена е решаваща.
Инвестицията предполага развитие, планово, дългосрочно, което заедно отново води до спазване на основния постулат и всичките му положителни ефекти, следователно и до медийна и професионална експанзия.
Разходът е просто разход. То е еднократен, краткотраен, не подбира средства и хора за постигане на целта и прави медиите и професията това, което са днес, в повечето случаи – разходен материал. Така в България се стигна до положението, в което медиите са разход или за олигархията и/или политиците, за да си прокарват интересите, или за чуждите фондации, които правят същото.
Публиката, както споменахме, е ненужна във всичко това.
Истинските медии също са ненужни, както и големите журналисти. Днес почти ги няма на екрана.
От друга страна, тази консумация на медии, професия и журналисти породи още няколко големи парадокса.
Информирането беше заменено от очевидното лансиране на тези и опрони точки.
Основната функция на медиите – да информира – беше напълно пренебрегната и премина от поредица от безумни банални клишета към откровено убеждаване и принуждаване на аудиторията да вземе страна по всеки въпрос.
Всичко това, разбира се, минава под мотото за свободата на словото и наивните претенции за обществената значимост, ценности и т.н.
Това допълнително отчужди аудиторията, защото тя има нужда от информация, а не от мозъчни атаки. Тя иска новини, а не нечия нужда да доказва някаква теза, което журналистите в големите медии упорито правят от години. Това упорство във фалшивата вяра в собственото влияние доведе до друг ефект, чиято последица отново е загуба на публика.
Увлечени в обслужването на чужди интереси и осъществяване на чуждо влияние, медиите, професията и журналистите погрешно сметнаха, че не са маргинализирани и употребени, каквито са, а че те са тези, които имат влияние и които трябва да имат власт, и че са тези които трябва да бъдат слушани и следвани.
Журналистите се влюбиха в себе с, самоубедиха се, че са по-умни от публиката, което, както и в политиката, е най-голямата грешка, която може да се допусне. А месианството, освен когато става въпрос за Бог, е болест и тази болест е засегнала най-много медиите.
Пренебрегнаха новината в полза на коментарите и защитата на тези и собствени убеждения. Сайтовете са пълни с мнения, колонки и текстове, които се пишат не за да информират обществото, а за да докажат една или друга теза и колко е умен авторът. А самите текстове, до един, звучат горе-долу така: Публико, това сме аз и моята малка групичка, която като публикувам нещо ме потупва по рамото и ми казва колко съм умен и обществено значим. Запомни!
Между другото броят на наградите, които именно заради това една камара журналистите и уж журналистически органицазии си измислиха, рязко се увеличи и прилича на фарс, подобен на наградите на поп-фолк телевизията.
От друга страна, броят на тези, които просто си вършат работата, които информират обществото, е притеснително малък. Обикновено са сайтове и канали в Ютюб, поддържани от стари журналисти.
Самовлюбеността, самореклама, нуждата да доказват тезата си, откритите призиви за или против нещо, работа за чужди интереси, пренебрежение към публиката – всичко това доведе до този резултат – журналистите да са на подбив.
А за това положение не е виновна нито една власт, а фактът, че медиите не съществуват, за да информират, а за да осъществяват влияние и да създават желания дневен ред.
Владислав Наков
