Малкович трябва да е доволен – малко врява около софийската му постановка на „Оръжията и човекът“ няма да му е излишна. Иначе в чужбина едва ли изобщо щяха да я забележат.
Сега обаче, след стълкновенията около Народния театър, е друго.
Може да се пусне и отрано приготвената плоча: в България национализмът е във възход, ужас. Министърът на културата почти се разплака по телевизията от този факт – сякаш сега научи, накъде се е запътила цяла Европа. Привидяха му се и аутодафета – макар че вече няма и какво да запалиш, повечето от известните ни писатели са си едни услужливци на Властта.
С една дума – това не беше изречено, но трябваше да се досетим: евроатлантизмът ни е под въпрос, след като тук някои не приемат две-три безвкусни закачки на Шоу.
Малкович обаче са го пренавили – и изведнъж той се показа като познавач на някои от най-скверните тайни от близкото минало. Прави някаква рутинен продукт – но пътьом злепоставя и Георги Марков.
По време на пресконференцията преди премиерата той споменава и протестната декларация на Съюза на българските писатели и казва: „Това ли е съюзът, който навремето е изгонил Георги Марков?“
Това е пълна глупост – но той я изрича, понеже така са му подсказали.
Георги Марков не е някаква дребна риба, за да стане жертва на писатели.
Той е Баш Писателят, ходи на лов с Баш Диктатора; влиза при него, когато си иска; успокоява го като роден син да не преживява толкова свинската опашка от „Люти чушки“ на Радой и Димовски, която имитира подписа му; пише сценария на Баш Комунистическия сериал „На всеки километър“ и пр.
Но кой да му каже тия неща на Малкович. Не му трябва и да знае, че Марков заминава преспокойно на Запад/Италия, с опция да се върне, когато иска – без да иска разрешение от Съюза на писателите. Той е далеч отвъд тяхната категория. Малкович обаче лекомислено го принизява.
Впрочем, директорът на Народния театър може да прояви гражданската си смелост, като включи в репертоара му някоя от спрените от комунистическата власт пиеси на Марков. Естествено – под режисурата на Малкович.
Най-жалък беше министърът на културата – заради намеците му по адрес на Народа, най-отвратителният от които бе, че „българският народ търсел поводи за конфронтация“.
Този човек сякаш пада от Луната и не разбира, че Народа има безброй основания да е гневен, заради униженията, които трябва да преглъща.
Хората са в правото си да се сърдят, когато се накърнява гордостта им – колкото е останало от нея.
Разбира се, не са малко и онези, които смятат, че е прекалено една театрална постановка да бъде обругавана по този начин.
Но през десетилетията на налудният Преход Народа неизменно бе пренебрегван, когато сакатите му Властници вземаха съдбоносни за оцеляването му решения.
Затова, можем да видим протеста му срещу постановката на М. като едно малко утешение за него – поне това му се полага.
Кеворк Кеворкян