Снощи написах две страници, в които се опитах да разкажа какво мисля и какво чувствам при писане на стихотворения и какво изпитва тялото ми тогава. Сложих заглавие „Фантасмагории за поезията“, защото така исках малко поне да олекотя възприемането на моето откровение.
Моя приятелка, която ценя много, написа, че това е „бълнуване в ясно съзнание“ и мен някак си ми стана криво. Не е ли очевидно, че психиката на човека е бълнуване – неизяснено клокочене и бълнуване, че в голямата си част е ирационалност и че много пъти си остава загадка.
Не очаквах и не очаквам кой знае какъв интерес към такива писания. На кого, в края на краищата, му пука какво мисля за сутрешното, обедното или вечерното писане? На кого му пука дали тялото ти дава импулси, как реагира кожата ти, какво ти подсказват да напишеш клетките в тялото и какво накрая пишат пръстите?
Толкова сме станали, а аз най-много, подвластни на множествеността и на колективността, че личните болезнени разрези не са важни. Безинтересни са.
Сам съм си виновен, че направих така, вихрушката на социума да ми завърти ума, и сам съм си виновен, че се опитвам да повдигна завеса, зад която и на мен не ми е ясно какво точно има. Знам какво трябва да напиша, защото усещам ту забавения, ту забързан пулс на хората, но това има все по-малко значение, ако не съвпада с конюнктурата на деня. Знам, че конюнктурата на деня не е само конюнктура – тя е опит да бъде държано човешкото естество в удобни за властта и времето форми. Спазваш ли правилата на формите, няма как да сгрешиш. Но аз обичам да слушам сам звуци, сам да ги харесвам, сам да ги осмислям и сам да ги възпроизвеждам.
Удивен съм как флиртуват с фейсбук приятелите си някои най-известни „колеги“ поети и писатели. „Колеги“ го слагам в кавички не защото флиртуващите с приятелите си не са поети, а защото самият аз съм в кавички по отношение на това флиртуване.
Сигурно завиждам – завиждам в безпомощността си да отговарям на всеки, който напише нещо, да му споменавам името, да хваля вкуса му. Безсилен съм да се правя, че харесвам това, което не харесвам.
Моя ученичка вчера написа под поста ми за случващото се в Народния театър, че едва ли не се срамува, че съм бил неин учител. „Колко жалко е, написа тя, че това го е написал мой бивш учител“.
Преди време друг мой ученик, подигравайки ми се доста злорадо, спомена, че само за часове изкарва много повече пари от пенсията ми. И знаете ли какво? – Ето тези две писания почти обезсмислят усилията ми трийсет години да уча учениците си на литература и да не лъжа пред тях. Да не лъжа, доколкото мога.
Изпотявам се целият и свят ми се завива, като видя как мои приятели от фейсбук и не само от фейсбук харесват очевидно слаби според мен стихотворения и разкази. Домъчнява ми за мен самия и се питам дали не греша, какво се случва. Толкова ли нямам сетива и вкус? Най-вероятно нямам.
Хиляда пъти съм се заричал – край, повече няма да пиша нищо за политиката, не ме интересува, вредя си. Хиляди пъти съм си казвал – край, няма да пускам стихотворения, край на всичко. И все не мога. Не мога, защото дълбоко в съзнанието ми блуждаят няколко имена и сърца, които се надявам, че знаят за какво става дума. Слагам и трия постовете си и така ми олеква, защото си представям, че трия черна дъска, върху която съм писал с тебешир. И все почвам отначало. И пак трия. И се страхувам да бъда докрай искрен, и съм искрен толкова много, че понякога ми става тъжно. Става ми тъжно от безполезната ми смелост, която в края на краищата се оказва неадаптивност , наивност и глупост.
Ако някой дочете докрай това, което написах, го моля да си помисли и ако е възможно – чак след време да ми напише нещо. Човек има нужда и от успокоение и насърчение. Но след време.
Говоря за себе си и говоря за вас и за онези няколко същества в мозъка и в душата ми.
Николай Милчев