Има голямо очарование в това, българи, отишли да гледат разни небостъргачи, молове, бурджове и други чудесии в емирствата, да открият най-неочаквано родни следи в архитектурния модернизъм на градове като Абу Даби и Дубай. Все съм се канил да пиша за това, но пътуванията ми до Обединените арабски емирства (ОАЕ) обикновено са били кратки и делови, та винаги нещо друго е отвличало вниманието ми.
Тъй като вчера кацнах в Абу Даби, а днес от 19 ч. в Генералното консулство на България в Дубай представям “Истории от ръчния багаж”, тия дни ще намеря време да поразгледам малко повече наоколо.
Има 3-4 емблематични сгради в Абу Даби, проектирани и строени от българи през 80-те години на ХХ в. Днес повечето от тях се губят между съвременната инфраструктура, но тъй като са обявени от местните власти за част от културното наследство, запалени любители ходят да ги търсят и фотографират.
Главният автобусен терминал на емиратската столица е най-често фаворитът на тези изследователи и архитектурни носталгици. Вероятно заради общия вид, формите, конструкцията и емблематичния покрив.
Контролните кули на терминала са като кацнали извънземни летящи чинии, точно каквито ги помним от филмите за бъдещето през миналия век. Проектът на сградата е дело арх. Къно Дундаков и колектив от "Булгарпроже" (Техноекспортстрой) и е реализиран, след като през 1980 г. печели първа награда на международен конкурс.
В един специализиран блог се споменаваше името на арх. Георги Коларов, като там бе поместена и снимка на футуристична обществена тоалетна в близост до автогарата, посочена като негов проект. Коментарът бе, че още работи и изглежда все така впечатляващо, въпреки че са минали десетилетия от пускането ѝ в експлоатация. (На четвъртата снимка) Ще отида да я потърся, пък и да пусна една вода там, ей така, от чист шовинистичен гевезелък.
Сградата на централната абудабска автогара е боядисана в запомнящ се цвят – ислямско (ментово) зелено и това е повод тя да бъде много обичана, както и точно обратното впрочем. Особената разцветка, както и контраста между терминала и заобикалящите го стъклени небостъргачи, през годините са поставяли постройката във фокуса на много дискусии.
Дело на български архитектурен гений е и общината на Абу Даби, завършена през 1985 г. Заобиколена от други правителствени учреждения, тази сграда е най-голямата и най-забележителната в района. Тя представлява богат ансамбъл от геометрични контури, но се вписва идеално в арабския контекст на околната среда и особено на джамията “Харун ал Рашид”. Проектът е на екип от “Булгарпроже” под ръководството на арх. Димитър Богданов (1934 – 2000) – международно признато име, чието архитектурно наследство се разпростира от Алжир и Либия до Нигерия, Ангола, Йемен и Германия.
“Ал Батин мол” в Абу Даби е завършен през 1986 г. от “Техноекспортстрой” и ако днес изглежда твърде мижав по размер в сравнение с моловете в ОАЕ (а и у нас), то е защото е строен за друго. С централната си арка и двата странични бетонни навеса като лястовичи крила, безпристрастно погледнато, няма да е голяма изненада ако се съобщи, че в оригинал това е била една чудесна автогара. Някъде през 90-те години заради промяна в транспортните тенденции тя е преустроена на супермаркет със самонадеяното название “мол”. Днес е популярно място за прясно изцедени плодови сокове за вкъщи.
В Абу Даби през 60-те, 70-те и 80-те години на миналия век са работили много архитекти. До една всички ранни модернистични структури на емиратската столица са дело на чужденци. Британски, френски, египетски, американски и български архитекти. Като българското участие не е никак малко, както става ясно от този бърз преглед.
Всички тези проекти, освен че са печелили международни конкурси, са били разглеждани и лично одобрявани от шейх Заид ал Нахиян – бащата основател на ОАЕ, който явно е имал тънък усет за детайла и някакъв необясним афинитет към български архитектурен модернизъм.
Днес България не изнася “на едро” архитектурни и строителни екипи в емирствата. Но не мисля, че това е повод за някакво нихилистично униние, просто времето е различно. Пак има много талантливи българи, но те вече работят за собствените си архитектурни бюра или са част от големи международни екипи. В началото на новото хилядолетие ландшафтният архитект Марин Гинев например започва работа по “Корниш парк” – един от символите на Абу Даби днес, а след това отива в Дубай, където допринася с таланта си и за изграждането на други иконични обекти като “Бурдж Халифа”, “Дубай Марина” и Фестивалният град.
Хубави примери и поводи за национална гордост има достатъчно и в наши дни. Затова нямам търпение довечера да се срещна със сънародниците ни в Дубай и другите емирства – най-голямата българска диаспора в Арабския свят днес.
Георги Милков
