Чета какво е написал Недялко Йорданов за Пеньо Пенев. Недялко Йорданов днес е написал няколко изречения за Пеньо Пенев и е публикувал едно свое стихотворение за него.
Недялко Йорданов е видял много неща – той е гърмян заек и в живота, и в литературата. Би трябвало да знае какво пише. А в писанието си за Пеньо Пенев бургаският бард казва горе-долу следното: „Смятаха го за конюнктурен поет с ватенка.“
Не, уважаеми господин Недялко Йорданов! Вие сте били конюнктурни поети. Без ватенки, с правилни произходи, мисли и намерения, с хубаво, равномерно и монотонно писане, с игриво и закачливо писане и с позволено дисидентство. И ватенката на Пеньо Пенев е дразнела именно вас, защото не сте се сетили преди него да облечете ватенки и да се запилеете по Димитровград. Вие измислихте други фокуси – искахте си звездите и още сума ти неща, които съм забравил, а Пеньо Пенев е мечтаел за „ватенка топла за зимния ден“. Ясно е, че Пеньо Пенев е позирал също и че едва ли му е било точно само до ватенката. Ясно е, че е бил славолюбив, суетен, раним, безпомощен, че е пиел като за последно, и е ясно, че по никакъв начин не е могъл да се състезава с момчета като вас.
Нямам нищо против Вас, господин Недялко Йорданов. Целият мой живот премина под знамето на Вашето име и на Вашите истини, на Вашето рецитиране, пеене и акомпаниране на китара. Вие бяхте обсебили целия хоризонт – от Бяло море до Дунав по румелийски полета и най-вече – Черно море. Пишехте пиеси след пиеси, ръководехте, командвахте, журирахте, отличавахте. И през цялото време пишехте стихове, както ги пише Валери Петров.
Аз наистина Ви се възхищавам и Ви благодаря, че преди години се сетихте, че съм жив и решихте да пуснете мои стихотворения в един вестник. Предложихте ми и аз веднага подскочих от радост. И изпратих – защото и аз съм суетен и ревнив към чужди успехи и най-вече – защото не ми стиска да тръгна с една ватенка в студа. Нито ми стиска да изпия отрова, нито ми стиска да напиша „Дни на проверка“.
„Дни на проверка“ не е гениална поема, нито са гениални последните стихове на Пеньо Пенев, както пишете Вие. Те са силни и разтърсващи, но в тях има и поза, и декларативност, и желание най-после да бъде забелязан.
Смъртта на Пеньо Пенев беше прекрасен повод цяло едно поколение да си умие очите със сълзи за Пеньо Пенев и тайно да си мисли, че Пеньо Пенев въобще не е най-добрият поет и че мястото му не е в учебниците, където Пеньо Пенев беше. Е тоя номер с учебниците е страшен. Които дойдат на власт в държавата и в литературата, и почват да пренареждат учебниците и да слагат изгодни на тях поети и писатели на виенското колело. И да въртят на люлките и Веселин Андреев, и Пеньо Пенев, и Георги Джагаров, и Любомир Левчев, и Борис Христов, и Христо Фотев, и Далчев, и Ивайло Петров, и Блага Димитрова, и Петя Дубарова. По едно време на люлката се люлееше и Едвин Сугарев – да видиш ти люлки.
И после какво? – Едни мечтаят за ватенки, други – за посланици в Монголия, трети – за Нобелови награди, четвърти – за живот в скалите, а пети и шести – да са първи и втори или поне ректори на Нов български университет.
Какви ли не глупости пише човек, като си премаже пръстите със сгъваема сушилка и пие една ракия. Преди един час наистина си премазах пръстите с една сгъваема сушилка. Сигурно литературните ми бесове са от там. Ама много боли бе, хора…
Николай Милчев